ПЕТИЯТ КОННИК – фентъзи разказ

(откъс)

„Слънцето лениво се изхлузва зад хълмовете, привършило със задълженията си за този ден. Иначе казано, наближава седем часа – време за хапчетата за простата.“ Тъй си мислеше дядо Иван, предъвквайки парче сирене с последните си останали мъдреци. Какво не би дал сега за малко резци или поне някой кучешки зъб, защото – за какво ти е тази мъдрост, като не можеш да изядеш една ябълка.

Там, в сърцето на Родопа планина, в отдавна опустялото село Дядово, наобиколен от дузина овчици, седеше дядо Иван и изпращаше поредния неочакван ден. Когато си столетник, всеки ден е неочакван. Неочакван беше и конският тропот, който стигна до приседналия старец. Дядо Иван, разбира се, не го чу, защото мъдростта му отдавна го бе лишила от тази привилегия. За тази цел си имаше куче пазач, което носеше гръмкото име Балкан. Именно Балкан беше очи и уши на Дядо Иван и когато чуеше притеснителен шум самоотвержено го предупреждаваше като подвиваше опашка и се скриваше зад някоя кротко пасяща овца. Ето така Балкан предупреди дядо Иван, че нещо идва от запад. Овцете също вдигнаха разтревожено глави и се заозъртаха, очаквайки някой да им покаже какво да правят. И понеже този някой обикновено беше Балкан, настана голяма блъсканица.

По пътя откъм Дяволския мост бавно се приближаваха четирима пътници, но не бяха от онези жадни за природа младежи, които се мяркаха тъдява, нито бяха от бизнесмените, дето все се оплакваха, че огромните им автомобили не могат да стигнат до Дяволския мост и видиш ли, трябвало да зарежат колите си в дерето край селото и да ходят пеша. Не, тези бяха четирима и яздеха коне. Щом ги видя, дядо Иван мигом ги позна. Беше ги виждал и преди, но никога заедно.

Водеше ги мускулест войн с дълга до раменете сплъстена рижава коса. Яздеше червен буен кон, който така нервно подскачаше, сякаш ято конски мухи си правеха банкет под опашката му. Гледаше ядосано, докато стискаше в мускулестата си десница огромния меч, запасан на кръста му. След него, върху мършава черна кобила, която едва се държеше на краката си, яздеше кльощав човечец с изпито лице. Огромните му зъби тракаха нервно, докато изцъклените му очи не се откъсваха от сиренето на дядо Иван. Третият конник беше целият в циреи и рани, тялото му бе превързано с гноясали бинтове. В комплект с гуреливата си, белезникава кобила, от чиито ноздри излизаше кървава пяна, приличаше на несполучлив портрет на алкохолизиран импресионист. Последният от колоритната четворка се тътреше мълчаливо най-отзад върху сивият си кон, за който не можеше да се каже друго, освен че е безличен – почти толкова безличен, колкото сивата качулка, която скриваше лицето на ездача му.

– Добра среща, старче. – поздрави рижавият.

– Щом сте дошли, не ще да е за добро. – отговори дядо Иван, стискайки гегата си за кураж. Куражът така го обхвана, че поглеждайки към панталоните си осъзна, че е забравил да си изпие хапчетата за простата.

ОЧАКВАЙТЕ!!!