НОВИЯТ ГОСПОДАР - фантастичен разказ
Първите лъчи на слънцето облизаха покривите на сградите и донесоха със себе си многогласието на птичите песни. Градът се събуждаше. Зад кофата за смет, в края на улицата, се бе притаил Мортимър, черен котарак със сцепено по дължина ухо и набраздена от рани козина от редовните улични битки. Сините му очи се взираха в сенките в очакване на плячка. Изостреният му слух долови приближаващ плясък на криле. Гълъб – определи веднага котаракът. С годините се бе научил безпогрешно да различава жертвите си. Птицата кацна на три метра от него и с гърлено гукане се заоглежда. Цялото тяло на котарака се стегна като навита пружина, зениците му се разшириха и сините му ириси се обагриха в катраненочерно, острите му като игли зъби блеснаха в сутрешния полумрак. Когато гълъбът забеляза летящата към него сянка, бе твърде късно. Котаракът стисна в смъртоносната си захапка счупения врат на птицата и я остави да пърха в предсмъртния си танц. Щом усети, че сърчицето на птицата най-сетне е престанало да бие, Мортимър отключи челюстите си, подуши жертвата си и ароматът на прясна кръв изрисува вълшебна картина в котешкото му съзнание. Тръпка пробяга по цялото му тяло, тръпка, която можеше да се опише само с една дума – храна.
Когато вече привършваше със закуската си, долови приближаващи стъпки. Време беше да изчезва оттук. Бързо притича до края на улицата и с няколко скока се озова в короната на стария ясен, където се притаи в сенките на клоните. Постоя нащрек известно време и след като не засече никаква опасност, с един скок се озова на терасата на четвъртия етаж на жилищната кооперация. Ловко се провря през малката дупка в мрежата на прозореца, а оттам меко се приземи на пода в апартамента. Най-после у дома. Подуши въздуха. Нямаше никой вкъщи. Мина покрай дивана и по навик подуши мястото, на което обикновено лежеше господарят му. Все още не се беше прибрал. Мортимър наточи ноктите си върху прокъсаната мебел и след като хвърли последен поглед на стаята, с един скок се озова на своето любимо място – фотьойла. Няколко минути старателно близа следите от сутрешния лов и полепналата по тялото му мръсотия, сви се на кравай и се отпусна в заслужена дрямка.
Стресна се в съня си от онова особено чувство, че господарят му се прибира. Това чувство винаги го навестяваше в онези моменти - минути преди да долови стъпките в коридора и доста преди миризливото псе да чуе, че господарят им се прибира. Когато ключът изщрака в ключалката, котаракът вече чакаше отварянето на вратата, покатерен върху старата пералня до входната врата, и гледаше с презрение ентусиазираните подскоци на джавкащото куче.
– Мортимър, Рекс, как сте момчета, липсвах ли ви?!
Котаракът беше запомнил повтарящите се всеки път думи. Не знаеше какво означават, но и той, и кучето знаеха, че винаги след тези думи следва ядене. Вкусна консерва за Мортимър и странно миришещи гранули за Рекс. Котаракът лакомо поглъщаше тези вкусни късчета месо, облизвайки остатъците, полепнали по мустаците му. Когато купичката му беше вече празна, той хвърли надменно поглед към шумно мляскащия пес. Ха-ха, пак те изпреварих!След това гордо се запъти към дивана, където се беше излегнал господарят му. Ловко скочи в скута му, стараейки се да запази равновесие без помощта на ноктите си и се отпусна блажено под нежната длан галеща козината му. Върховното удоволствие. Любимият момент от деня. Протегна се сънливо и... падна.
Мортимър се огледа стреснато. Беше паднал от фотьойла. Погледна към дивана. Господарят му го нямаше. Това бе сън, просто бленуван спомен. Котаракът измяука жално. Никой не му отговори. Потърси онова особеното чувство вътре в себе си, но и него го нямаше. Беше изчезнало в онзи далечен ден,преди две години, когато господарят му никога повече не се прибра.
Мортимър помнеше онзи ден сякаш бе вчера. Спомни си учудването си, когато особеното чувство за първи път не се появи, и как няколко пъти притичваше до пералнята, за да провери дали инстинктите му не го лъжат. До онзи ден животът му винаги бе следвал една проста схема: господарят се събужда; следва хранене; господарят излиза; лежане върху фотьойла; обиколка на апартамента; взиране през стъклото на затворения прозорец; озъбване срещу Рекс и неговите постоянни опити да си играят; отново лежане; следва особеното чувство; идва най-важният момент от деня - господарят се прибира; отново хранене; лежане в скута на господаря; господарят отива да спи; после всичко започва отначало. Тогава дори не можеше да си представи живот без господаря. Харесваше му животът му да бъде зависим, затворен, предвидим. Зависимостта означаваше спокойствие, да е затворен между четири стени – сигурност, а предвидимостта означаваше, че ще бъде сит. По онова време така бе обзет от рутината на своето ежедневие, че рязката промяна в обстоятелствата го побърка.
Когато в онзи съдбовен ден преди две години господарят му не се прибра, животът му се преобърна с краката нагоре. Това беше денят, в който Мортимър за първи път остана гладен. Именно гладът бе онова ново чувство, което го промени завинаги. Спомни си жалното виене на Рекс, който дни наред просто седеше и се взираше във входната врата, докато той претършуваше бетонения им затвор, за да намери нещо за ядене. Гладът отключи в котарака инстинкти, скрити дълбоко в следствие на рутинния му живот. Именно тези инстинкти го накараха на петия ден да разкъса с нокти малката дупка в комарника, през която успя да се измъкне и да притъпи измъчващия го глад в близката кофа за боклук.
Преди често си бе представял какво ли ще е един ден да излезе навън и да се впусне в приключения и изследване на света, който виждаше всеки ден през стъклото на затворения прозорец. Но когато най-после излезе, се оказа, че въобще не е подготвен за този враждебен свят. Още тогава се наложи да влезе в първата си битка, в която получи и първата си бойна рана – сцепеното ухо. Безславно загубената битка с господарите на улицата, уличните котараци, го научи на ново обстоятелство - борба за територия. До този момент не му се бе налагало да брани територия, не и от глуповатия и дружелюбен Рекс, който смърдеше и се лигавеше, но никога не го нападаше. Още по-малко от господаря си, който го хранеше и го обгръщаше с нежност и грижи. Той се чувстваше добре с кучето и човека, нямаше нищо против да делят тясното пространство на апартамента. На улицата обаче думата подялба не съществуваше.
В продължение на няколко седмици се налагаше да се бори с уличните котки и кучета за всеки залък от кофите за смет. Когато раните по козината му най-сетне притъпиха ищаха му за приключения, той усети колко много му липсва господарят и реши, че е време да се прибере отново вкъщи – единствената безспорно негова територия. Да потърси отново рутината, зависимостта и сигурността.
Когато с нетърпение пристъпи в уюта на мрачния апартамент, от господаря му нямаше и следа, дори миризмата му едва се долавяше. Пред входната врата лежаха разлагащите се останки на Рекс. Глупавото куче не бе помръднало от мястото си в очакване на своя господар. Нужни бяха няколко месеца и постоянни препикавания, за да заглушат неприятната смрад на разлагащото се куче. Месеци, в които Мортимър почти не се задържаше вкъщи, а обикаляше улиците в търсене на нов господар. Такъв така и не намери. Дните му минаваха в изследване на нови,напиращи в него инстинкти – инстинктите на ловец.
По това време отдавна вече не се намираше никаква храна по кофите, но пък светът бе пълен с плъхове и птици, стига да можеш да си ги хванеш. Това беше трудна задача, но сякаш тялото му само знаеше какво трябва да направи и той се довери на него,следвайки основния си инстинкт - инстинкта на ловец. И така постепенно животът му навлезе в нова схема: събуждане; обиколка на апартамента; излизане; лов; борба за територия; прибиране в апартамента; сън.
Мортимър с бавни стъпки отиде до коридора и подуши отдавна вкочанясалите останки на Рекс, после направи ежедневната си обиколка на апартамента, придружена от дежурното маркиране на територията. Накрая се качи на перваза и се загледа навън. Господарят му го нямаше и едва ли някога щеше да се върне. Време бе да се примири, веднъж завинаги, с тази мисъл. Той и особеното чувство се появяваха само в сънищата му, при това доста рядко. Господарят му просто бе изчезнал така, както бяха изчезнали всички други човеци. Нямаше го вече шума от тромавите им стъпки, нямаше ръмжене на автомобили, нямаше изкуствена светлина. Господарите на света сякаш се бяха изпарили в миг така мистериозно, както някога са се появили. Сега светът, който бяха оставили след себе си, бе потънал в мрачна тишина, нарушавана единствено от звуците на птичи песни и шумолене на листа.
Мортимър се промуши през дупката в мрежата и огледа притихналата улица. Измяука и някъде далеч, в края на улицата, някаква котка му отговори. Птиците замлъкнаха. Страхуваха се. Сега, когато човеците вече ги нямаше, светът имаше нужда от нов господар, но за правото да си господар трябва да се бориш със зъби и нокти.
Мортимър напрегна мускулите си, изкара заострените си нокти, оголи хищните си зъби и скочи.
Светът вече имаше нов господар.
