top of page

СИН НА МОРЕТО – фентъзи разказ


(откъс)

Притискайки към гърдите си увитото в кожи дете, Кала бавно пристъпи по хлъзгавите камъни на скалистия бряг. Лицето и беше подпухнало от плач, гърлото й – пресъхнало, а парчетата грубо обработена меча кожа, които покриваха тялото й, бяха подгизнали от солената вода. Краката и бяха отекли от дългия преход. Седем почти безсънни дни, тя бързаше, за да стигне до тук – до края на света. Най-сетне светът свърши, но това, което видя надмина всичките й представи. То бе по-завладяващо и страховито от всичко познато за нея. Кала смаяно гледаше как твърдата земя под краката й, като отрязана със острие, рязко свърши, превръщайки се в безкрайно синьо море с надвиснали над него черни облаци. Чуваше се само страшният тътен на блъскащите се в скалите вълни и крясъкът на кръжащите над нея птиците, които сякаш се присмиваха на наглостта й да се приближи до края на света. И нито следа от морските хора. Дойде толкова от далеч заради тях, а тях ги нямаше. В изблик на отчаяние тя започна да ги вика. Вятърът грабна протяжния, немощен вик, откъснал се от гърдите й и го заглуши в шума на приближаващата буря. Кала, със сълзи на очи, погледна едва дишащото си дете. То се беше родило в нощта на пълната луна, далеч от тук, край лагерния огън в стана на нейното племе – народът на мечките. Три дни по-късно детето заболя. Кала с мъка наблюдаваше сподавените му хрипове. Шаманът на племето опита всички познати му ритуали, но напразно. Детето с всеки изминал ден ставаше все по-бледо и от кашлицата устата му се пълнеше с кръв. След тридневни опити да го излекува, шаманът го изнесе от шатрата си и го положи в треперещите й ръце.

– Хванала го е червената кашлица – рече й той. – Опитах всичко, но… не му остава много. Боговете ще го приберат.

– Какво да направя, за да го спася? – проплака тя.

– Според едно древно поверие – отвърна й той – има само един лек за червена кашлица – кърма от морските хора. Но това са само легенди, останали от времето на дедите ни. Никой не знае дали наистина съществуват морските хора. Никой не ги е виждал.

– Аз ще ги намеря, ако ще да е последното, което ще направя. Кажи ми къде мога да ги открия?

– Според легендите, те живеят някъде на изток, там, където свършва света.

– Тогава ще отида на края на света.

Сега, приседнала на скалистия бряг на края на света, не й оставаше друго, освен да вика. И тя викаше. Зовеше морските хора и с всеки зов тътенът на бурята се усилваше.

Дълбоко под нея, в недрата на скалистия бряг, в една подводна пещера, течеше минерален извор, чийто горещи води се оттичаха по варовиковите камъни и се вливаха в океана. Там, далеч от тътена на приближаващата буря, в бълбукащите води на горещият извор, плуваше Сайрен от морския народ. Ципестите и длани стискаха една стърчаща над извора скала, а гладката и опашка се мяташе с големи тласъци във водата. От устата и се изтръгна писък, който се разнесе из подземните недра на подводната пещера. Изворът започна да се обагря в червено. До нея от водата изплува Маритим – водачът на стадото, вождът на морските хора и неин съпруг. Той извади от водата новороденото, вдигна го над главата си и издаде тънки, пискливи звуци подобни на тези, на които комуникират делфините. Това беше речта на морските хора. И ако човек можеше някак да си я преведе на разбираем език, тя щеше да звучи така:

– Син на морето!

– Син на морето. – повтори Сайрен и уморено притвори очи….

ОЧАКВАЙТЕ!!!

Featured Posts
Recent Posts
Search By Tags
Follow Us
  • Facebook Classic
bottom of page